По време на детските и тинейджърските ми години имах наднормено тегло. Аз бях момичето, което винаги ходеше с размъкнати пуловери и широки гащеризони за да прикрива килограмите си. Непрекъснато страдах от депресия, безспокойство и безразличие. Много често изобщо не исках да излизам навън или да се виждам с други хора. Имах недобри взаимоотношения със семейството и приятелите ми. С две думи не знаех въобще защо съм се родила на тази земя и липсата на това знание ме караше да се отделям и изолирам още повече от околните за да бъда насаме със себе си. Обичах да рисувам и да танцувам. Въпросите за смисълът на съществуването ме преследваха почти непрекъснато. Питах се "Защо се родих? Какъв е смисълът да съм жива?" Почти никога не говорех за нещата, които ме вълнуваха. Обикновено докато ми се налагаше да прекарвам време с другите слушах какво си приказват, наблюдавах и просто мълчах. Ако се наложеше да общувам се опитвах да наложа моите виждания на всяка цена и най-често оставах неразбрана. Като виждах това ясно разбирах, че няма нужда да споделям съвети, за които другите не са готови. Моите интереси, моите виждания, моите мисли оставаха неизказани. Малко по малко замлъкнах. До 11 годишна възраст се занимавах усилено с изобразително изкуство и понеже нямах други изразни средства от ден на ден рисунките ми ставаха все по-ясно изразителни и започваха да получавах награди. Копнеех да имам контрол над живота си, над чувствата си, над начина, по който общувам с другите. В същия период, била съм втори клас майка ми ме заведе на конкурс по балет в Националното училище по изкуства във Варна. Бях приета. Очевидно имах таланти в изкуствата. За съжаление учех на смени, а родителите ми работеха и нямаха възможността да ме водят на уроци. Чувствах, че животът се изплъзва между пръстите ми. Малко по-късно открих Историята и нова искра надежда започна да проблясва в очите ми. Започнах да посещавам редовно извънкласни занимания по История с тайното желание след седми клас да уча в рисувателно училище или хуманитарна гимназия.
Въпреки това продължих да уча усилено математика и английски език. Записах се за да продължа образованието ми във Варненската Математическа гимназия и записах да уча задочно Английска гимназия. Животът някак неусетно продължи. Понеже не знаех как да продължа да се изразявам започнах да търся начини да се подтискам силата си. Започнах да употребявам кафе, алкохол и цигари.
Две години по-късно бях тотално смазана от депресията, която ме беше обзела. Реших да избягам от вкъщи и да отида да живея в Килифаревския манастир за да се отдам на служба на Бога. Как ми е дошла тази мисъл в главата на петнадесет години нямам представа. За манастира бях научила по време на една ученическа екскурзия до там. Когато стъпих в двора на манастира за първи път в живота си се почувствах спокойна и облекчена. По време на бягството ми родителите ми, които в този период бяха в тежък развод все пак ме откриха в една от приятелките ми, в която по план трябваше да прекарам вечерта преди да си купя билет за влака до Калофер. Плановете ми бяха разбити, а аз малко по малко започнах да свиквам и да се примирявам с действителността. Бях объркана и подсъзнателно разбирах, че родителите ми знаят по-добре кое е най-доброто за мен. Онова, с което не се примирих в онзи момент бяха непрекъснатите въпроси за смисъла на съществуването.
Осемнадесет години по-късно прекарах нощта срещу Нова година напълно сама в квартирата ми където по онова време живеех със сина ми. Синът ми беше при семейството на баща си, а аз най-после имах достатъчно време и пространство да разсъждавам над вечно мъчещият ме въпрос "Какъв е смисълът на съществуването ми?".
През тази нощ и в тишината на утрото след заглъхващите фойрверки нещо беше различно. Докато стоях сам самичка на терасата с цигара и чаша с вино, натопена в умората си от вечното търсене най-после чух ШЕПОТЪТ НА УТРИННИТЕ ЗВЕЗДИ. В този момент разбрах защо ми се е наложило да мина през толкова много страдание години наред.
Моята задача беше ДА ПРЕМАХНА ВЪТРЕШНИТЕ СИ ОГРАНИЧЕНИЯ, КОИТО САМА СИ НАЛАГАМ ДА БЪДА СВОБОДНА, най-сетне ДА ПРЕГЪРНА СВОЯТА ИСТИНА и да превърна БОЛКАТА СИ В СИЛА
От една страна се чувствах много изморена. Бях изминала дълъг път в страдание. Вътре в себе си обаче чувствах мощен прилив на сила и усещането, че най-дълбоката трансформация тепърва предстои. Знаех, че имам да извърша много вътрешна работа и силно вярвах, че моето присъствие е нужно тук на Земята.
През тази година се навършват десет години от този момент и съм благодарна на всеки символ, на всеки духовен учител, на всяка възможност, на всяко искрено приятелство, които са ме е съпровождали по пътя.
Всеки има свой път, който извежда до звездите - там мечтите и желанията се сбъдват. Как да го намерим? Енергията на човека, подобно енергията на водата има три агрегатни състояния: мисълта е газообразното състояние, словото - течното, а реализацията - твърдото. Когато мислим или говорим ние излъчваме енергия и чрез нея моделираме времето, пространството и собствения житейски път. Може би именно затова древните мъдреци винаги са определяли човека като най-мощната енергийна машина на Вселената.
"Разумът мисли - Душата знае", източна мъдрост